вторник, 12 април 2016 г.

Любов от първата лъжица на деня


Неусетно градът ме е всмукал напоследък. Обичам го и затова му позволявам да ме обсеби понякога. Колкото и да обичам пътя, съм си градско момиче и вирея шеметно в градската дандания. А пък и откривам в градската пролет не по-малко магия отколкото в онази навън. И си я изживявам от първото зелено стръкче между паветата до ритуалното сгъване на пуловерите в кашони с надпис „Зимни дрехи“.


Тази година пролетта е щедра откъм проявления, а аз не й се дърпам и консумирам пролет на корем. Нe обичам да си почивам. Отпускам се не в почивката, а в действието. Рея се, но не на дивана вкъщи, а по улиците и по пътищата. Не съм от хората, които се прибират „навреме“. Защото няма време. А има много за живеене. Не съм от хората, които си лягат здравословно рано. Толкова време за живот се губи в почивки и в сънища. Може да не ви се вярва, но дори да съм спала само 3-4 часа, когато алармата ме събуди, скачам с нетърпение за всичко, което предстои. А възрастта, вместо да ме „укротява“, ме кара да желая още повече от живота, да го поглъщам на още по-обилни хапки. Затова позволих на пролетта и на града да ме погълнат цялата. Да, уморително е, да, в някои дни заспивам с отключването на външната врата, да, стресиращо е, защото все не остава време да почистя къщата или да видя още някого. Но си е моето, а моето е такова, че почивката ми е в изтощаването. В изразходването на сили и емоции се изпълвам с нови сили и с нови емоции. Мама все се тревожи: „Спри се, бе, дете, няма ли да си починеш малко?“ Ако спра, не знам какво да правя, затова не спирам. И затова след поредната щура седмица и две безсънни нощи извадих кошницата за пикник и сложих престилката.

„Каква е концепцията този път?“, попита ме Албена – една от моите приятелки, с които планирахме този пикник. „Нямам концепция – вдигнах рамене. - Толкова съм уморена, че не мога да измисля концепция.“

 
Нямах концепция, но имах приятели, готови да ме последват за пикник и без концепция. Както и истински тайландски продукти, донесени от милата ми Мила от Тайланд. Нали знаете онези връзки за супи, които нашите баби продават по пазарите – целина, морков, магданоз, пащърнак, вързани с кончè. Същата връзка, но от някоя тайландска баба, ми донесе Мила от Азия – лимонова трева, листа от лайм, галангал и чили. Нямаше как да не приготвя тайландско за пикника. Том ка гай е типична тайландска супа, която преди няколко години опитах у Мила, и в първите секунди рецепторите ми изпаднаха в културно-кулинарен шок. Изпитах усещането, че това е най-вкусното нещо, което съм опитвала. Беше силно като влюбване. Мислиш, че животът си тече нормално, че ще хапнеш приятно с приятели и че после ще си тръгнеш същият, какъвто дойде. Но сядаш и на масата и срещу теб седи Промяната. И ти се дава лъжица да опиташ... А когато си тръгнеш, вече нищо не е същото, най-малкото ти. Така протече и моето влюбване в Том ка гай. За съжаление пастата, с която Мила я беше приготвила, не се продава в България. Тя съдържа същите тези донесени ми от Тайланд продукти, но смлени и в бурканче. Оттогава, където и да пътувам, си нося паста за Том ка гай, но този път имах удоволствието да сготвя супата по още по-автентичен начин. Ще ви разкажа рецептата с възможните заместители, но ако пътувате до някоя по-западна точка на Европа, потърсете пастата. Тя се съхранява в хладилник дълго време и е любов, която трае повече от три години.


Денят преди пикника беше типичната ми събота, разграфена и натъпкана с идеи, уговорки и планове от мига на отварянето на очите до мига, в който очите отказват да служат отворени. Измежду всички срещи, писаници, сниманици, занимания, пазари, обеди и вечери успях да вмъкна и сготвянето на Том ка гай, на една божествена сирийска салата и на десерт, който включва два любими десерта – чийзкейк и торта Павлова. Та май неусетно се сдобих и с концепция, след като се оказа, че за пикника съм приготвила все неща, в които съм се влюбвала от първата лъжица.


Любовната ми връзка със салатата Дан е съвсем прясна. Научих рецептата на кулинарен курс, посветен на сирийската кухня, воден от кюрдката Джули Татуз и организиран от любимите ми Multi Kulti. Правила съм миналата година нещо подобно – булгур, домати, лук, чесън и джоджен, но както е и в любовта, може да обичаш някого, да го харесваш, да вкусваш от него с наслада, но всъщност нещо да не достига, за да го избереш „докато смъртта ви раздели“. Нещото вероятно е детайл, някаква мъничка подробност, наглед незначителна, но когато я откриеш в някой друг, разбираш какво не ти е достигало за вкуса на съвършенството. Тази дребна подробност в салатата се оказаха лозовите листа. Ще ви разкажа за тях по-надолу.

Та така, в неделя натъпках колата с няколко големи любови – две кошници за пикник, щайга, пълна с плодове, тенджерка с Том ка, още една със салата Дан, преливащ от пределите на съда си чейзкейк Павлова, грамадно одеяло за пикник, няколко възглавници, саксия с теменужки и една с къдрав магданоз. А, да, плюс едно дете, едно куче, един фотоапарат и два обектива. Детето трябваше да бъде закарано на репетиция в театъра, кучето – на урок в кучешкото училище. За всички подготовки и задачи имах един час – един час бясно състезание със стрелките на часовника. Когато се добрах до кучешката поляна, вече бях уморена като след час здрави тренировки с тежести. И понеже темата на урока беше „Игра с играчка“, в блажените ми представи виждах как следващия един час ще прекарам лежерно на слънчевата поляна, подхвърляйки топка или фризби на кучето. Да, бе, да. Такова тичане и мятане по тревата падна, че не знам за кучето, но аз научих още някои нови неща за омаломощаването. Доктор Кандулкова, която води урока, не ми даде да спра, преди да се увери, че едва дишам. Така урокът по „Игра с играчка“ зае достойното си място в откачения ми уикенд и още си нося мускулната му треска. А това беше само началото на деня.


Малко по-късно четири броя автомобили пътуваха към село Кътина. То е само на 20 км от София – малко село по протежението на Кътинската река, с богата вековна история, което обаче днес изглежда притихнало. Известно е с Кътинските пирамиди – природен феномен, превърнал се в символ на селото. Тук ги наричат „Сватовете“. Прочетохме, че сега е идеалното време да се видят, защото са сред дървета, а дърветата все още не са разперили богатите си плащове и пирамидите се виждат в целия си разкош.


Следвайки табелите за пирамидите, се оказа, че изборът на подходящи за пикник поляни не е особено богат.

И тогава я видяхме - перфектната поляна. В дъното й се жълтееше стар фургон, а входът й беше затворен от два реда ръждива тел. Явно перфектната поляна беше нечия.


Да, обаче любовта беше от пръв поглед, а гледката – вълшебна. Отпред керемидените шапки на селото червенееха сред цъфнали като шаферки дръвчета, а Софийското поле, замръзнало в щастлива пролетна мараня, се гушеше в синята прегръдка на Витоша. „Да влезем тук, като няма друго“, извиках. Единственият тогава мъж с нас замълча в очевидното си колебание дали по-късно няма да се наложи да спасява няколко жени, деца и куче от разярения собственик на полянката. Докато той деликатно се опита да ни разубеди, ние вече бяхме „откопчали“ телта и постилахме одеялата за пикник насред чуждия имот.


Ако четеш това, ти, на когото е чудното място в Кътина с жълтия фургон, извинявай за самопоканата. Ние пазихме твоята поляна, почерпихме двете малки гущерчета, а децата и кучето са ти особено благодарни, че не си излял бетон върху това късче от рая, та можаха да потичат като пощурели. Като истински свободни същества.

 





Ами останалото е... и запикникували щастливи до края на неделята. Добър си открадна всичко, до което се докопа, а това, до което не успя да проточи лакомата си муцуна, получи от децата. Против всички правила за отглеждането му, но не можех да бъда строга, след като самата аз бях престъпила правилата с нахлуването в чуждата собственост... На следващия ден Добър ака филирани бадеми, а пък ние се сдобихме с аграрен тен. На кого му пука, след като всички си тръгнахме толкова уморени и доволни?!


 



   
Сладка е умората, казвам ви. Сладка е, когато не си пропилял и минута в безсмислие. Сладка е, когато можеш да прескочиш някое и друго правило, някоя и друга ръждива тел, и да се потъркаляш в блаженството на детските си спомени. Със зеленясали гуменки, спящи един върху друг на задната седалка дете и куче, пълна карта на фотоапарата и една калинка, мигрираща в града върху волана на колата ми, спирам пред вкъщи. Разбира се, в центъра няма никакви места за паркиране. А багажът, натоварен с помощта на приятелите ми, трябва да бъде разтоварен без ничия помощ. Стоварвам всичко на улицата, оставям детето да дреме върху едната кошница за пикник, кучето забива нос в другата да не би да има останки от пая с филирани бадеми (не, няма, изял си го целия!) и продължавам с колата, за да търся място за паркиране. Уф, как ще ги кача всички тези неща до четвъртия етаж? А после трябва да измия всичко, да изсуша, да прибера, да подредя. Детето ще иска вечеря и двамата с кучето трябва да бъдат изкъпани, а искам да си видя снимките и да започна да пиша. Дните са нечестно къси. Животът е изпитателно кратък. Може би няма да успея да вляза в банята в близките четири часа и едва ли ще спя повече от пет, но ми е хубаво. Спокойно ми е. Не пропуснах и една минута от този ден в нещо, което не харесвам. Сигурно и това е любов. Любов към живота. От първата лъжица на деня до... не знам до къде, аз поне нямам насищане.






Том ка гай


Необходими продукти:

300 г пилешки гърди на парчета
200 г гъби (печурки, кладница или други) на едро
1 глава стар лук на тънко
400 мл кокосово мляко
1 парче галангал (джинджифил) на дребно
3 ч.л. лимонова трева (кора от лайм)
лайм и листа от лайм (кора от лайм)
2-3 чили чушки
сол на вкус (ако готвите с готовата паста, не ви е необходима сол)

Начин на приготвяне:

1. Отворете консервата кокосово мляко и оберете горния слой. Сложете го в нагорещена тенджера да се запържи леко заедно с пастата. Ако не разполагате с паста, сега е моментът за галангала (джинджифила), лимоновата трева (кората от лайм) и листата от лайм. Ако всички, които ще консумират супата, понасят люто, добавете още в началото и 1 чили чушка.

2. Добавете лука и пилето към кокосовото мляко и запържете и тях.

3. След това включете и гъбите, както и остатъка от кокосовото мляко. Оставете да къкри 10 минути на слаб огън.

4. Накрая посолете, овкусете със сока от 1 лайм и украсете всяка порция с листа от лайм и чили чушлета.

В този вариант супата става доста гъста и може да се консумира върху сварен ориз. 
Ако искате да е по-течна, заедно с кокосовото мляко сложете и 400 мл пилешки бульон.




Салата Дан от Джули Татуз
 
 
Необходими продукти: 
 
200 г салатен булгур (от арабските магазини край Женския пазар)
1/2 ч.ч. зехтин
1 връзка зелен лук на ситно
1 връзка зелен чесън на ситно
1 връзка магданоз
1/2 връзка джоджен
3 домата без семките на кубчета
1 с.л. доматено пюре
сол на вкус 
бланширани лозови листа

1 брой лабрадор

Начин на приготвяне:

1. Булгурът се разделя на две части. Едната се накисва в гореща вода, а другата се
пържи до златисто в зехтин.

2. Всички зеленчуци се нарязвят на ситно и се смесват с двете части булгур в голяма купа. Добавя се доматеното пюре и сол на вкус.

3. Може да се яде с бланширани лозови листа, както е по традиция в Африн. 
Според мен това е най-сладката част от рецептата, защото се яде с ръце. Взимате лозовото листо, загребвате с него от салатата и право в устата - като Мартин на последната снимка :)
Понеже със сигурност при този начин на ядене част от салатата ще се приземи някъде долу, си взимате куче, по възможност лабрадор, и то обира всичко перфектно.
 
Между другото аз добавих от себе си и сока от ½ лимон и резултатът доста ми хареса.

Много е важно да знаете, че има разлика в бланшираните лозови листа, които се продават в българските магазини и тези от арабските. Нашенските не са толкова добре овкусени, нито толкова кисели, така че ако ще хапвате с тях, накиснете ги предварително в малко вода с лимонов сок и зехтин. 


 
С любов във всяка лъжица...

четвъртък, 10 март 2016 г.

От дълбокото на самодивите до високото на орлите


Чаках това пътуване с нетърпението на дете. Имах усещането, че съм си го заслужила. Че след трудната зима ще вдишам първата дълбока глътка пролет и че тази глътка ще разтреби в мен. И тя го направи. Само не очаквах, че пречистването ще мине през толкова спомени...

Радвам се, че заминахме „само“ двайсет човека, защото комбинацията от къса работна седмица на хронично нервни родители (ние), деца в предпубертетна възраст (нашите) и два бебешора с по четири лапи придаде на пътуването леееко трескав колорит. Дóбър беше прекръстен на „Дóбър, не!“, терапевтичното количество вино на само четирима от нас възлезе на 10 литра, а прекрасните ни домакини в Солища вероятно ще си помислят, преди да приемат следваща резервация от наша страна. Защо ли? Например защото нивата на шум в селото се покачиха няколко пъти по време на пребиваването ни. Ама пък беше весело.


По това време на годината районът е пълен с хора от цяла България. В съседното село Широка лъка се случва ежегодният кукерски събор „Песпонеделник“. Тази година само кукерите бяха 400, а гостите - вероятно 10 пъти по толкова.


Не отидохме на събора. Сигурно е било хубаво, но за мен Родопите са нещо друго. Родопите не са навалица, не са карнавално шествие, не са сергии с кебапчета и опашка за дюнери. Родопите са магия – много лична, извезана от тишина и обещание за вечност. Веднъж, в друга част на Родопите, изживях нещо, което беляза този къс земя в сърцето ми като магия. Беше един от първите пъти, когато обичан човек ме заведе там. И сигурно един от първите пъти, когато си направихме пикник. Бях сготвила киш и носехме домашно вино от Рила. Сгушихме се в прегръдката на един огромен камък там, горе, при скалите с нишите. Пуснахме очите ни да потичат из сочните пасища под нас и се заслушахме в чановете. Беше достатъчно, за да бъде съвършено. Оказа се обаче, че и съвършенството може да се степенува. В далечината, от отсрещния баир, ненадейно засвири кавал. Толкова гальовен, толкова благ, звук от кадифените жили на покоя. Почувствах се нищожна, но закрилена. Малка тревичка от необозримия Безкрай. Сигурно точно тогава коренче от сърцето ми се спусна в тази земя и ме направи нейно дете. Там почувствах присъствието на Бога, ласката Му. Сякаш в този миг Той държеше четка и палитра точно над нас и рисуваше безгрижно света си. Той ни подаряваше това късче съвършенство, рисувайки ни, обичащи се, в едното крайче на платното си. Не зная колко пъти в живота човек има усещането, че Господ рисува за него, но аз съм го имала само в Родопите. Те са домът на най-красивите ми спомени и на най-дълбоката ми любов. Ето защо не отидох на събора, където звънтежът на чановете щеше да бъде заглушен от разни прозаични викове. И макар да бях дошла с най-шумната група в околността, вечер се измъквах за кратък и безмълвен разговор с моите Родопи. Луната беше крехка и не смееше да изплува над връх Перелик. Виждах само сиянието й, което чертаеше контура на Родопите върху нощното небе като линия на кардиограма. Дишането на планината беше спокойно. Както и моето, макар и малко тъжно. Това вече не бяха нашите Родопи...


За четири дни минахме през чудно красиви места. Ако имате път към тази част от България, свийте към Самодивското пръскало. Не защото не сте виждали водопади. Не и защото не сте вървели по живописни екопътеки. Отбийте се, защото тук може да ви се счуе песента на някоя самодива. Местните хора вярват, че при превземането на крепостта „Калето“, която е наблизо, три девойки скочили във водите на Девинската река със сплетени коси, за да не бъдат заловени. Примамени от гласовете им, турските аскери припнали след тях и се удавили. А момите се превърнали в самодиви, които от този ден нататък вардели местността от лоши хора. Някои родопчани до ден днешен чуват тъжните песни на самодивите. И ако в някой друг край на България легендите звучат като красиво подредена приказка, в Родопите вярата ми в мистичното присъствие е същински изчувствана.


След това спускане до света на самодивите на следващия ден се изкатерихме до дома на орлите. Пътечката към Орлово око тръгва от село Ягодина и е сравнително лек и приятен преход. Повечето туристи обаче стигат до горе с джипове – нещо като маршрутки от селото. Но вкусът на тортилите на Лулуто е друг, когато си катерил час и половина по баира, разлиствайки дрехите си като зелка. Не умея да описвам гледки, нито да ги снимам добре. Но пък умея да изпитвам и да споделям чувства... Там горе си така близо до птиците и до небесните селения, сякаш ей сега ще чуеш какво си шушукат ангелите изпод пухкавите си къдрици. От там се вижда цялото Буйновско ждрело, ридовете на Родопите, та дори късчета от Пирина и Рила. Родопчани са направили площадка, която стърчи от най-високото, по която почти всеки минава с впити в парапета ръце, защото бездната отдолу респектира дори лудостта. Обаче там, където има лудост и страх, там има и страст. И точно там се пробуди най-дивата ми страст – увереността, че всичко е възможно. Щом в един обикновен човешки поглед можеш да събереш цялата необятност на най-силните птици, какво ще те спре да достигнеш фантазиите на обикновеното си сърце?

 
Когато си горе, е толкова лесно да го почувстваш, обещаеш, да нарамиш крилете си дори. После обаче тръгваш да слизаш и започваш да се пазиш. От падане, от нараняване, от други минувачи, от всякакви прозаични спънки и забрани. Започваш да не чуваш плясъка на орловите криле, а само този на разбиващите се в реалността твои собствени страхове. И забравяш чувството, което те е споходило горе. Не, не си го позволих! На слизане бутнах страховете си по склона. Бях се покатерила до орловия дом въпреки сълзите и трудностите и нямаше да сляза, сломена от боязън. Напротив, спуснах се от Орловото око с обещанието, че никоя тъга няма да спре полета ми към Същественото.

 
Няма да ви лъжа. В това пътуване имаше много смях и топли приятелски погледи, но имаше и сълзи. Тайни, покрити, премълчани сълзи. От спомените. От болката. От празнотата. От неосъщественото Всичко. Този, който открехна магията на Родопите за мен, го нямаше вече. Този, от когото крилете ми имаха нужда, липсваше. Този, който ме наричаше „любовта на моя живот“, беше замлъкнал... Но пък спомените бяха тук. Толкова много, толкова приказни, колкото не съм вярвала, че ще събера за цял един живот.

Затова имах сили да продължа. Заради него. Заради любовта му. Заради мечтите му. Заради моите. Заради всичко това последната сутрин станах в 7 и направих закуска на поляната за децата с китарите и за кучетата с мустаците. За изгрева над Родопите и за мириса на настъпваща пролет. За новия ден. Каквото и да донесе той. Щом си бил любовта на нечий живот, може ли новият ти ден да бъде напразен?

Не мисля.
Само благодаря.
И продължавам. Силна и устремена.






Голяма палачинка от Родопите


Дори да е единствената рецепта, която мога да споделя с вас, би си струвало този блог да го има. Вероятно вече сте я правили, но ако не сте, повярвайте ми, ще забравите за всички други палачинки. Защото е най-бърза, най-лесна и най-вкусна! В семейството ми се прави от години. Първо я наричахме „Френска палачинка“ заради солидното количество масло в нея. После отнякъде дойде информация, че палачинката е немска. Докато не открих най-голямото си готвещо вдъхновение Джейми Оливър, от когото научих, че това си е един най-обикновен йоркширски пудинг. Вече я наричам „Голяма палачинка“ и докато го изрека, някой я е изял. Въпреки размера, въпреки маслото. В Родопите децата я изпапкаха със сладко, но някой път ще ви покажа колко чудесна е със сьомга, крема сирене, хрян, пресен лук и копър. Може да изсипете сместта във форми за мъфини и да сервирате със сладко или солено. Всичко й отива – и сладкото, и крема сиренето, и месото, и рибата, всякакви видове сосове, разядки. Давам ви мерките за малка тавичка, но не правете грешката да я готвите в единична доза. 



Необходими продукти:
(за тавичка 28-30 см)

3 яйца
115 г брашно
330 мл прясно мляко
60 г масло

Начин на приготвяне:

1. Загрейте маслото в тавичката до пълното му разтопяване. Хубаво е дори съвсем леко маслото да се зачерви, придава още по-добър вкус на палачинката.

2. Разбийте с миксер или с тел продуктите и изсипете върху разтопеното масло.

3. В загрятата фурна печете около 20 мин, или докато повърхността на палачинката се зачерви. Сервирайте веднага, защото тази палачинка спада за минути. Това не променя вкуса й, но когато е „бухнала“, е още по-апетитна.

снимка: Румяна Босева - Лулуто
 
снимка: Румяна Босева - Лулуто


Къща „Лазарин“ в Солища е кацнала на един внушителен склон, гледката от който ти стига, за да си кажеш „Ами доста красота ми се даде да видя през този живот!“ Стопаните Христина и Стефан са родопчани. За мен това е диагноза. Единственото необходимо, за да зная, че пред мен стои чиста и светла душа, откърмена от свещените ръце на този край. Родопчанин значи сила, доброта, работливост, гостоприемство, чистота във всеки смисъл на тази дума. Тези хора са като планината си – големи, но нежни, жилави, но деликатни. Семейство Черневи ни посрещнаха с горящо огнище, просторна кухня и със старанието да се чувстваме като у дома си. Ние ще се върнем, дано ни приемат. Обещаваме, че следващия път кучетата ще лаят по-малко, децата ще свирят по-тихо, а ние ще сме все така щастливи да бъдем техни гости :)



Спящата родопчанка от Върбово










На тръгване минахме през малко селце на няколко километра от Широка лъка. Върбово ни посрещна с приказна родопска архитектура – къщите са градени от камък и дърво, а тиклите на покривите им рисуват пасторална идилия. Селцето носи богата история. При първото потурчване на Родопите трима чорбаджии забегнали, за да се спасят, и се установили на това място, обитавано някога от тракийски племена. Селото се разраснало до няколко махали. В началото му имало голяма върба, която според легендата побирала в сянката си по 10 хиляди овце. Оттам дошло и днешното му наименование. Говори се, че върбовци построили своята черква за 40 дена. За съжаление тя беше затворена и не успяхме да видим уникалните стенописи, дело вероятно на племенника на Захарий Зограф. Около Върбово има седем параклиса, но нито в него, нито наоколо имаше жива душа. Пустош. Сякаш времето беше спряло. Сякаш някоя родопска спяща красавица чакаше още своя кехая да мине със стадото си наблизо и да я открие. И да я спаси.


Когато се прибрах в София, пуснах търсачка за къщи, които да се продават във Върбово. Има. Все пак селцето има някаква връзка с живия свят. Кой знае, може и да се върна. Никога не знаеш кой кого може да спаси...





Върбово озвучиха със смях и лай: 
Лени, Марти, Мартин, Андрея и Добър